Идеята ми беше проста: проект, който не изисква логистика, но предполагаше „перфектна подготовка“. Бях твърдо убедена, че не мога да направя и крачка, докато не мина през три курса по дигитална стратегия, не намеря „точния“ дизайнер и не дочакам „подходящия“ момент на пазара. Така, ден след ден, моите идеи събираха прах в папките на компютъра, докато сметките за обученията растяха и с тях – усещането ми за несигурност.
Спомням си едно студено кафене на бул. „Витоша“, където седях с разхвърляни бележки и с усещането, че съм заклещена в безкраен кръг. Около мен хората поръчваха, бъркаха се и се оправяха, а аз стоях в капан на „прецизното планиране“. Тогава си дадох сметка, че не планирам стратегия – бягам. Когато инвестираш в курсове, които не прилагаш веднага, купуваш илюзията, че „си в процес“. Това е най-скъпата форма на отлагане – тази, която изглежда професионално и дисциплинирано.
Плащах за софтуер, който не бях отворила, и за консултации, които само подхранваха желанието ми да чакам. Икономически погледнато – това беше чиста загуба. Вместо да тествам една несъвършена версия на идеята си, която би ми дала реална обратна връзка, аз инвестирах в изграждането на фасада без съдържание. Сметките за „подготовката“ пристигаха навреме, а резултатът – по-дълбока дупка в бюджета и още по-голямо чувство за некомпетентност.
Мозъкът ни търси сигурност, но такава в бизнеса няма. Всеки път, когато си казвах, че ми трябва „още един детайл“, всъщност се опитвах да купя спокойствие, което не съществува. Първата стъпка винаги е размазана, несигурна и дори нелепа. Но тя е единствената, която носи данни. А без действие, всяко обучение е просто скъпо хоби, маскирано като професионално развитие.
Бях убедена, че ако само се подготвя, ще избегна грешките. А всъщност, с това чакане, направих най-голямата грешка – пропуснах времето, в което проектът ми би имал смисъл. Цената на бездействието, маскирано като „внимателност“, винаги е по-висока от сметките за грешките, които се правят в движение.
Пазарът не чака никого да приключи с курсовете си.
Това с „перфектната подготовка“ е много познато. И аз съм се улавяла как прекарвам месеци в четене, вместо да започна. Много хора всъщност не бягат от работата, а от провала и това, че нещо може да не се получи. Затова търсят сигурност в информацията, вместо в действието.
Много ми хареса това за кафенето на Витошка и усещането за капан – случвало ми се е точно същото. Понякога личи ли ти кога си се вкарал в такъв цикъл на планиране, или осъзнаването идва чак след като вече си похарчил доста пари и време? Аз често се улавям, че чакам „перфектния момент“, който реално не съществува.
Точно това се случи и с мен, когато записах онзи курс по графичен дизайн преди години. Платих си, минах го, но после се уплаших да приложа наученото, защото си мислех, че трябва да стане перфектно от първия път. Накрая само си събирах прах в папките. Забелязах, че често отлагането идва от страх да не се изложим или да не сбъркаме, а не от липса на знания.
Според мен е прекалено сурово да се каже, че курсовете са „илюзия“, защото понякога наистина трябват знания, които човек няма, а не само действие. Това, че са събрали прах при теб, не значи, че са безсмислени за всички. Аз например изкарах курс по маркетинг и веднага приложих наученото, което донесе реални резултати за проекта ми.