Защо ни е толкова трудно да приемем една хубава дума? Защото сме свикнали да гледаме на себе си като на незавършен проект, на който непрекъснато се намират кусури. Рекламите по телевизията показват безупречни лица, но реалността е друга – зад блясъка стои козметика и филтри, които прикриват умората. И ние, когато някой ни направи комплимент, веднага скачаме в режим „самозащита“, като започваме да търсим причината да го отречем.
„Защо не можеш просто да кажеш благодаря, ами почваш да обясняваш, че роклята е стара, а косата ти е зле?“ – питат ме. Отговорът е, че комплиментът ни поставя на висока позиция. Той ни казва, че сме добри, красиви, способни. И този момент на висока оценка ме плаши. Защото приемането на похвалата автоматично означава, че трябва да оправдаваме очакванията, които тя поражда. Ако кажа, че изглеждам добре, трябва винаги да изглеждам така. Ако се похваля, че съм умна, всяко мое решение трябва да е гениално.
Така се връщаме в зоната на сигурност, където никой не очаква от нас нищо. Това е почти невидимо подкопаване на похвалата – „О, това е стара чанта, намерих я в гардероба“. Истински случай: миналия вторник, докато чаках кафе, една жена ми каза, че якето ми е много хубаво. Веднага започнах да обяснявам, че е евтино, старо и не съм му обръщала внимание. В този момент не просто се оправдавах, а активно се опитвах да обезсмисля комплимента, за да не се чувствам „прекалено добра“. Това е чист страх от очакванията.
Когато приемаме похвала, ние де факто подписваме неписано споразумение да поддържаме високо ниво. Ако не го направим, всяка грешка ще изглежда като провал. Затова предпочитаме скромността – маскирана несигурност, която ни пази от разочарованието на другите. В крайна сметка комплиментът е просто думи. Той не е договор. Но докато продължаваме да търсим кусури в себе си, ще се оправдаваме пред всеки, който се опита да ни види по-ясно, отколкото ние самите се виждаме в огледалото.
Точно така е, страх ме е да не се окажа неспособна да оправдая очакванията след комплимент. На мен ми е по-трудно, когато някой похвали работата ми, отколкото външния ми вид – там винаги се сещам за всички задачи, които още не съм свършила, и си мисля, че похвалата е прибързана. Много е жалко, че вместо да се порадваме на хубавото, веднага скачаме в режим на самокритика.