Въпреки леките теми, които ме вълнуваха последната седмица, е време да обърна внимание на малко по-сериозните неща от нашето ежедневие.

Тежко се живее в България, но честно казано почвам да презирам всеки, който ме посреща с думите: „Още ли си тук? Ти няма ли да заминаваш някъде с твоя блестящ английски..“ Не, няма да ходя никъде, не просто защото не искам, ами дори не желая. Усещате разликата, нали? Първото е заради физическата ми и психическата ми невъзможност да съм далече от близките ми – майка, баща, братя и сестри. Смятам, че на чуждо място носталгията ще ме съсипе. Дори да я преодолея няма да понеса мисълта да съм далече, ако близките по здравословен или друг проблем се нуждаят от мен, а аз не мога да реагирам на време.

Не желая, тъй като никога не ми е било мечта да излизам извън България. Представяла съм си какво ли ще е да живея в някое малко италианско градче или пък да посеят Кромуел във Великобритания, но всъщност никога не съм го мислила сериозно. Понякога в афекта си от системата ни съм писала и казвала, че наистина ще напусна, но това е била само нормална човешка реакция след неприятна ситуация.

Не на последно място – за момента съм доволна от работата си, получавам достатъчно, за да водя приличен начин на живот, постигнала съм нещо като духовен дзен и не смятам да го нарушавам само защото масово хората смятат, че трябва да се емигрира. Вие като искате ходете. Но малко са тези, които остават извън границата за постоянно. Все някога някой се връща.