Несъмнено всяка една жена, започнала да навлиза в по-сериозната възраст изпада в ужас, когато погледне към огледалото. Там я гледа жена, която учудващо прилича на нея, но ужасно много е започнало да ? личи, че вече не е онова малко невинно момиченце, което си играеше с балони и рисуваше усмихнати лица по тротоара. Дори няма общо с онова амбициозно момиче, което мечтаеше да обикаля света и да събира спомени.

Сега от огледалото гледа познато лице, но малко различно. Събрало радости, тъги, притеснения, усмивки, копнежи и разочарования, успехи и важни уроци. Но като че ли всички тези неща не ги помним и малките резки в лицето ни ни плаши толкова много. Плашат ни за това, че не сме направили това, което искаме; че времето минава толкова бързо, че не можем да се усетим какво се случва; че искаме да направим толкова много неща, а старостта (която ни ужасява) настъпва с всяка измината крачка.

Всъщност ние не се страхуваме от самите бръчки по лицето си, а от пропуснатите възможности. Бръчките само ни напомнят, че времето минава, че не сме постигнали това, за което сме мечтали или че поставените цели са все още твърде далече. Напомнят ни за това, че сме преходни, плашат ни с неизвестното бъдеще и особено много ни удрят по самочувствието и суетата.

Тези бавно прокрадващи се мисли, че губим красотата и сексапила си, че тези, които до вчера са били деца, сега са младите, красивите и „на гребена на вълната“ на живота.

Истината е, че всеки малко или много се поддава на този момент, в който осъзнае, че вече не е толкова млад и това определено вече си личи  и във външния му вид. Но това са положителни резки на времето, защото те показват, че сме преживели неща, справили сме се с тях и продължаваме напред по-знаещи, по-можещи, по-пораснали. А ако успеем да се приемем такива, ще можем да бъдем и по-красиви и привлекателни от всякога. Ето защо следите на времето могат само да ни помогнат да осъзнаем, че животът ни е прекрасен и ни очакват все по-добри дни!

Тук споделям едно видео, което по някаква далечна линия се доближава до тезата ми, а именно, че човек трябва да се възприема такъв какъвто е – с всички белези на времето и живота си.