Откакто се помня, има едно място в Пловдив, където времето сякаш е спряло. Не мога да кажа, че е красив квартал – сиви панелни блокове, разкривени от влагата, между тях – изоставени строежи, обрасли с бурени. Още като дете се чудех защо хората тук не се отказват и продължават да живеят сред този хаос. Сега разбирам, че това е животът – не винаги подреден, често несправедлив, но все пак – живот.
Миналото лято се върнах там, в квартала, в който израснах. Исках да видя старите си приятели, да си припомня безгрижните дни. Първото, което направих, беше да отида до блока, в който съм родена. Входът беше същият – сив, мрачен, с миризма на мухъл. Асансьорът, който винаги заяждаше, още скърцаше на всеки етаж. Изкачих се до нашия апартамент. Вратата беше затворена, но не заключена. Влязох вътре. Апартаментът беше празен, разчистен, но все още усещах духа на детството си. Представих си как майка ми готви в кухнята, как баща ми чете вестник на дивана. В очите ми нахлуха сълзи.
След това тръгнах да търся приятелите си. Някои бяха заминали, други – сменили телефоните си. Успях да намеря само един – Иван. Седнахме в едно заведение до Бунарджика и си говорихме с часове. Разказах му за живота си, за работата, за мечтите си. Той ми разказа за своето семейство, за трудностите, които е срещал. Оказа се, че и двамата сме се променили много, но въпреки това връзката ни остана същата.
Докато седяхме там, си дадох сметка, че миналото не е нещо, което трябва да забравяме. То е част от нас, от това кои сме. Дори и да е белязано от трудности и разочарования, то ни е направило по-силни. Срещата с миналото ми даде ново начало, ново усещане за смисъл. Защото само когато знаем откъде идваме, можем да знаем накъде отиваме.
И макар кварталът да изглежда същият, аз вече не съм същата. Израснах, промених се. Но спомените остават – топли, сладки, понякога горчиви. И винаги ще се връщам тук, за да си припомня откъде съм тръгнала.
Leave a Comment