Оправданията са най-скъпата валута в икономиката на времето. Те се търгуват с безкрайни мейлове, с дебели папки, пълни с „аргументи“ и „доказателства“. Всеки проект, всяка смяна на посоката, всяко ново решение се обляга на цели трактати защо това е „правилното“. Истината сякаш вече не стига – нужно ѝ е алиби. Тази мантра за „включеност“ и „радикална прозрачност“ е просто измислен начин да се размие отговорността.
Наскоро се усетих, че съм зациклила. Седях в едно прекалено силно кафе, в центъра, и се опитвах да напиша имейл, в който да обясня защо няма да се включа в нова инициатива. Изграждах стена от причини – логични, ясни, непробиваеми. И в един момент си дадох сметка: всяка дума, която изписвах, беше форма на капитулация.
Когато започнеш да обясняваш защо си взела решение, ти всъщност даваш на другия правото да го прецени, да го оспори, да го отхвърли. Това е чиста загуба на енергия. Инвестираш в аргументи, които не са твои, а в опит да си купиш одобрение, което вероятно и без това няма да получиш. Оправданието прави твоето „не“ поносимо за другия, но в същото време го прави поносимо и за теб самата. Всяка допълнителна дума е като лихва върху дълг, който никога не си теглила.
Това безсмислие го виждам навсякъде. Хората обясняват всяка диета, всяка нова работа, всяка промяна в живота си, сякаш без публичното одобрение на околните решението им е невалидно. Това е болест на привързаността – страхът, че ако не се обясниш, ще те изоставят или ще те разберат погрешно. Но всяка дума, която добавяш, е нова верига, която те държи в старото. Ако трябва да изброявам пет причини, за да изляза от токсична ситуация, значи все още съм вътре. Все едно се опитваш да построиш мост към свободата, а всъщност градиш подиум за собственото си унижение.
Спрях да се боря с нуждата да бъда разбрана. Решението е взето. Думите само размиват остротата му. Просто си тръгни.“
Leave a Comment