Истината е проста: съветите, които те държат на едно място, не са мъдрост, а страх. Свикнала съм да го наричам „синдром на аптеката“.
Миналата седмица се наложи да мина през една малка аптека в центъра. Въздухът вътре беше тежък от миризмата на спирт и евтин парфюм. Пред мен стоеше жена, която разглеждаше опаковки магнезий така, сякаш проверяваше за шифър на Да Винчи. Всяка листовка, всяка дата на производство, всеки възможен страничен ефект – всичко минаваше през нейната микроскопична проверка. Сякаш от това зависеше не здравето ѝ, а самото ѝ оцеляване.
Гледах я и първо си помислих: „Ето, това е разум. Това е човек, който е минал през всичко и не иска да допуска повече грешки.“ Но после се усетих. Тази не беше разумност. Това беше парализа. Жената не се беше предпазила от грешки – тя просто беше отказала да живее, за да не рискува. Беше се затворила в златна клетка, изкована от собствените ѝ страхове.
Това е маската, която всички носим понякога. „Внимавай“, „Не бързай“, „Не рискувай“ – тези съвети най-често идват от хора, които отдавна са се отказали да опитват. Те са изградили живота си върху симулации, в които нищо не се случва, защото нищо не може да се обърка. Но в тази стерилност няма растеж. Ако избягваш всяка възможност за грешка, ти всъщност избягваш единствения начин мозъкът да се учи.
Веднага след нея в опашката дойде едно момиче. Беше на около двайсет и няколко, с разрошена коса и енергия, която правеше аптеката да изглежда като старчески дом. Тя не ровеше по опаковките. Просто грабна един нов продукт и го сложи на касата. Очаквах да чуя типичния за нас въпрос „Ама това за какво е?“, но вместо това тя попита фармацевта как точно се използва, за да постигне конкретен резултат. Тя не търсеше сигурност, а знание, което да приложи веднага.
Тогава разбрах, че първото ми впечатление за „мъдрата“ жена е било напълно погрешно. Тя не беше опитна – тя беше блокирала. Момичето не беше безразсъдно – то просто знаеше, че грешките са просто информация, която трябва да бъде обработена.
Когато излязох от аптеката, тя все още беше там, застинала пред рафта, в очакване на перфектната, безрискова възможност. Но такава възможност няма. Винаги има риск. Винаги има шанс да сбъркаш. Въпросът е дали ще позволиш на страха да те парализира, или ще приемеш грешките като част от играта.
Оставих я да смята процентите на риска. Аз тръгнах напред.
Leave a Comment