Всеки от нас има приятели, които неволно е загубил. Тъжно е, знам. И аз имам такива и понякога ми е много мъчно за тях. Замисляли ли сте се обаче защо се получава такa. Защо губим някои от най-добрите си приятели?

Ако твърдите, че на вас никога не ви се е случвало, нека ви попитам. Поддържате ли още връзка с най-добрата си приятелка от гимназията? Не? Прекалено отдавна ли е било това време? А защо спряхте да се чувате и да излизате? А колегите от предишната ви работа? Излизали ли сте на кафе с някого от тях? Пак ли кимате отрицателно с глава?

Нека да ви споделя моята теория…

Мисля, че има основно два типа приятели. Такива, които искат да запазят приятелите си и се стараят за това, и такива, които искат да запазят приятелите си, но не полагат никакви усилия това да се случи. В повечето случаи не губите приятелите си, защото сте се скарали или не си говорите, а защото просто спирате да си комуникирате. Аз лично съм имала приятелки, на които в един момент осъзнавам, че само аз се обаждам за кафе. И се питам: защо пък само аз да се старая? И тук се крие разковничето. Има хора и хора, както вече казах. Ако се примирите само вие да се сещате и да предлагате да излизате, приятелството ще продължи. Но ако ви омръзне да сте единственият инициатор (което често се случва), то тогава краят е близо.

Мисля, че е хубаво да се стараем да поддържаме приятелствата си, защото те не са толкова много, ако се замислим. На мен ми е тъжно за всеки близък ми човек, когото съм загубила заради най-обикновено отчуждаване.