Разпознах себе си, чак когато започнах да чета за стиловете на привързаност. Дотогава просто си мислех, че съм „много емоционална“, че обичам прекалено или че просто не съм срещнала човека, който ще ме успокои. Но истината беше по-дълбока. Отнасяше се до начина, по който съм била обичана като дете. До това дали съм се чувствала сигурна, чута, утешена. И колкото и да се опитвах да го скрия, този отпечатък излизаше всеки път, когато започвах нова връзка.
Тревожният стил на привързаност, с който се идентифицирах най-силно, означава, че във връзка аз постоянно търся потвърждение.
Сякаш не вярвам, че другият наистина ме иска. Сърцето ми препуска, ако той не отговори веднага. Умът ми започва да съчинява истории – може би е изгубил интерес, може би не съм достатъчна, може би вече мисли за друга. Това не са просто несигурности, това е една вътрешна аларма, която никога не спира да пищи. Може би най-изнервящото е, че дори когато всичко е наред, вътре в мен нещо чака бурята.
Този стил се формира, когато основният ти грижещ се човек – майка, баща или друг близък – е бил непоследователен в подкрепата си, понякога близък и топъл, друг път студен или отдалечен. Това те кара да се чувстваш несигурна дали ще бъдеш обичана и приемана, а като възрастен да изпитваш нужда от близост, но и страх от отхвърляне.
Хора с тревожен стил на привързаност като мен имат силна потребност да бъдат одобрявани и непрекъснато търсят сигнали, че са желани. В същото време ние сме свръхчувствителни към малки знаци, които могат да ни накарат да се съмняваме в чувствата на другия. Това може да доведе до натрапчиви мисли, ревност и страхове, които понякога разрушават отношенията, вместо да ги укрепват.
Тревожният стил влияе на начина, по който реагираме на конфликти и емоционални ситуации – често изпитвам силен стрес и е трудно да контролирам притесненията си. Много често тази тревожност се пренася и в приятелства и интимни връзки, където очакваш постоянно внимание и доказателства за любовта.
Започнах да виждам ясно какво правя – проверявам, питам, съмнявам се, търся потвърждение, въпреки че няма обективна причина за това. И после се ядосвам на себе си, че не мога да се успокоя. Чувствам се сякаш съм винаги „на тръни“, особено ако усетя и най-малка дистанция от другия. Колкото повече обичам, толкова повече ме е страх. Това е изтощително. И за мен, и за човека до мен.
Важно е да разбереш, че този стил не е някаква лична „грешка“ или недостатък. Това е модел, който се формира под влияние на детството и външни фактори, но може да бъде осъзнат и променен.
Решение има, но не е бързо. Започнах да уча какво е саморегулация, как да разпознавам вътрешните си реакции, да говоря за нуждите си без вина, да давам пространство и на себе си, не само на другия. Разбрах, че тревожният стил не е присъда. Той е рана, но не и съдба. И може да се лекува – с терапия, с осъзнаване, с постоянна работа по себе си и с избора да бъдеш във връзки, които не те карат да се чувстваш по-малко.Разпознаването на моя стил беше болка, но и облекчение. Вече не се обвинявам. Виждам кога тревожният ми ум се включва и вече не вярвам на всяка мисъл, която ме връхлита. Това е работа, разбира се. Но е работа, която си струва, защото за първи път не бягам от себе си. Оставам. И уча любовта да бъде място на сигурност, а не на съмнение.
