Аз преди около година. Срамота,  наистина. По-често се радвам на филмовото изкуство и отскачам тутакси до Мола, отколкото да си взема билети за някоя постановка. А е толкова по-истинско и по-одухотворяващо.

Няма какво да си говорим, киното е покорило съзнанието ни. Известността на актьорите, огромните бюджети, специалните ефекти, новите технологии, които правят историята да оживее, толкова са ни завладели, че не виждаме, че театърът е всичко това, че и повече. В театъра виждаме актьорите на живо – вярно, че не са Брадли Купър или Деми Мур, но нима нашите популярни лица са по-малко обичани. Няма човек, който да не се радва на Любо Нейков, Калин Врачански, Стоянка Мутафова, Юлиян Вергов, Кръстьо Лафазанов, Стефан Попов, Мария Генчева или други. Историята се случва на живо, пред действителни декори, грабва вниманието ти веднъж и не те оставя до края… а, да – и не се налага да четеш субтитри.

Вярно е, че в залата няма как да разрушат Ню Йорк или пък да потопят Титаник, но все пак доза театър за душата е полезен след като сте наситили с образи ума си.

Казано е, че трябва да израснеш интелектуално, за да идеш на театър. Вярно е! За да оцениш постановката трябва поне да имаш въображение, чувственост, да те влече литературата, да си артистичен. Театърът не е за тесногръди, превземки или селяндури по манталитет. Ако искаш зрелище и простота – на сцената няма какво да видиш. Но ако търсиш емоцията, ако искаш да се издигнеш над пошлостта, то това е мястото, където ще го откриеш.

Филмът свършва, идва друг, забравяш, гледаш трети. Едно ходене на театър вълнува дни наред.