Скъпият компромис

Живея в стара кооперация на булевард „България“ и отдавна се каня да сменя дограмата. Не заради модата, нито за да се „поевропея“, а защото през зимата от прозорците духа като в планинска хижа. Искам просто да е топло, да няма свирене на вятъра и да не се налага да закривам процепите с тиксо.

Обиколих три фирми. Първата ми предложи немска дограма за 600 евро на прозорец. „Най-висок клас, най-добра изолация“, обясни продавачът, а в очите му проблясваше чистосърдечна алчност. Втората фирма беше българска – „качествена, но не претенциозна“ – за 300 евро. Третата, китайска – „уникално предложение“ за 180 евро. Разликата в цената е като между първокласен билет до Малдивите и автобусен до Несебър.

И какво се получи? Немската е прекалено скъпа, китайската – съмнителна, а българската е… компромис. Какво всъщност купуваме с тези пари? Пластмаса, стъкло и гумени уплътнения. И трите изглеждат еднакво. Разликата е в детайлите – колко здраво е заварен ъгълът, какъв е стъклопакетът, дали обковът е мек и безшумен. А тези детайли не ги виждаш, докато не мине една зима.

Опитвам се да се убедя, че „средният вариант“ е най-разумен. Икономически погледнато, може и да е така. Но вътрешно усещам, че ще мрънкам всеки път, когато прозорецът скърца или когато се появи конденз. Защото компромисът винаги излиза по-скъп от очакваното – в нерви, в разправии, в съжаление.

Още не съм поръчала нищо. Може би ще си остана с тиксото. Или ще събера още пари и ще си взема истинската дограма. Защото истинският избор винаги излиза скъпо на тези, които търсят най-евтиното.“

More Reading

Post navigation

Leave a Comment

Вашият коментар